За вродените способности

Всеки, който е малко повечко просветен в някоя област на човешкото познание, наивно си въобразява, че тя е най-важната за съществуването на човешкия род. Непросветените в никоя област още по-наивно си въобразяват, че познават хората – в смисъл, че могат да ги охарактеризират от пръв поглед, вовсе с родословното им дърво.

Ако случайно изпитате потребност да се позабавлявате, може да ги поразпитате тези последните, кога и къде са я придобили тази способност: къде са я учили, в коя книга са я прочели? Накрая със сигурност ще ви сервират абсурдния отговор, че винаги са я притежавали, че тя им е нещо вродено.

Изумително е просто, как всеки посредствен, полуобразован, средностатистически неудачник е самороден психолог. И то от онези психолози, които отричат всичко написано по темата, защото не е вярно и противоречи на тяхната интуитивна способност да разбират хората.

Да припомним само, че човек се ражда с две способности: да яде и да …. ака (ужас, щях да напиша „сере“…). По към пубертета развива и способността за размножаване. И толкова. Всичко останало научаваме от личния опит, хората и книгите. Но пък колко е по-лесно, да си припишем някоя недоказуема способност и да се мислим за велики, наместо да седнем да четем, например…

Защо ли си мисля, че тези самородните способности и таланти са само опиум за повдигане на ниско самочувствие?

 

ПП: Идеята не е моя, развита е в „Алкивиад“ на Платон по повод вродената способност за справедливост.

 

 

Be the first to comment

Напиши коментар: