За и против домашното обучение

Коментари към статия публикувана в Кафето.

 

141 Николай Дренчев | 30.12.201306:35

 

Шокиран съм за колко много хора от пишещите тук свободата не е ценност.

Нима е възможно четвърт век след уж края на комунизма, идеята че някой не е прикован в разписаното на системата да буди такъв страх?

Дали скоро няма да видим искане за забрана и на частното здравеопазване – защото ако се лекуваш вън от здравните пътеки…

Дайте си сметка че:

– децата са различни

– родителите са различни

– училищата са различни

как си представяте цялото разнообразие да се похлупи с една-единствена държавноодобрена програма, точно определяща какво, кога, как и в група от (не по-малко от) колко деца да се учи?

Цялата тази система има за цел да принуди всички деца, независимо от талантите им и възможностите, които понякога съдбата дава, да тъпчат на място, с години, за да изравнят темпото с това, което е по силите на най-бездарните и незаинтересувани ученици от най-забравените от бога училища.

Ако излизат всички еднакви: излизат еднакво тъпи, не еднакво умни!

Ако някой е имал талант, способности или интереси в нещо – подравнен е по другите. Така да се каже: маймуната е научена да се катери по дърветата толкова, колкото слона, а рибата е учена да плува колкото маймуната…

Толкова ли е страшно това да не е така?

Толкова ли е страшно, ако се даде право на хората, които най-много обичат детето (си) и биха пожертвали живота си за него – родителите – да изберат най-подходящата за него форма на обучение?

 

142 Rowan | 30.12.201308:49

А бре, Николай, а ти даваш ли си сметка, че хората виждат това, което искат да видят? Да си чувал случайно за понятието “болни родителски амбиции”?

Да на всеки родител му се иска детето му да е талантливо, и изявено над останалите, но далеч не на всяко дете му е дадено да бъде нещо такова. Много е изписано по темата, чети. Но с две думи това води до болно поколение, осъдено да се чувства недооценено, непризнато и в крайна сметка дълбоко депресирано.

Няма да те занимавам с фрази от рода: “Родителите са хората най-малко познаващи децата си”. Като ти гледам едностранчивото изказване, съмнява ме да си чел Хелвеций.

Ще те занимая с друго: ако на едно дете му харесва да ремонтира разни неща, то ще се чувства добре и дори може да бъде щастливо, ако стане после автомонтьор. Такова подведено от родителската амбиция и изтласкано на шефска или творческа позиция, ще се чувства зле, щото просто няма данни за такава работа. Кое е по-важно за теб: детето ти да стане некадърен депресиран шеф, посредствен писател или музикант, вярващ в таланта си, и чувстващ се недооценен, или талантлив и щастлив автомонтьор?

Щото никой родител няма да види таланта на детето си наречен “техническа грамотност”. Не щото то го няма, а щото не е престижно. Щото нали искаме за децата си най-доброто?

Пък като заговорих за таланти, съмнява ме ти да знаеш, ти или някой от родителите, но всеки начален педагог знае, че забелязан в детето талант, никога не се казва на детето, а на родителите. При това с изричната уговорка да не му го казват. Щото децата имат бурна фантазия, започват да си представят, как са успели, известни и т.н., облягат се на този талант и спират да се развиват.

А таланта не е нищо повече от способност за развитие в някоя област. Кажеш ли го на детето, се получава като луковицата на цвете, посята и залята с две кофи вода. Тя загнива и никога не пониква. Но детето лети в мечтите си, цял живот после вярва, че е нещо повече от останалите, но това рязко противоречи на реалността и то се чувства недооценено. Трупа злоба срещу света, тъпче на едно място, но вярва, че има талант, който рано или късно ще разцъфне. Изпада в критикарство, за да си подхранва илюзията, че е нещо повече от останалите и е токова обсебено от това, че никога нищо не сътворява.

Нещо повече, изоставайки в развитието си в областта на таланта, то все повече ламти за голямата творба и започва да се страхува да се пробва, за да не разруши мечтата си. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става разликата между фантазия и реалност, разширява се пропастта между неговите постижения и постиженията на другите хора, които се развиват. Което пък, от своя страна, води до необходимост от още по-голяма и значима творба, която няма как да бъде създадена, щото таланта е останал недоразвит. Накрая почват да бъркат фантазията си с реалността, защото във фантазията те са успели и известни, а в реалността са никои, във фантазията се чувстват добре, в реалността са депресирани.  Което пък вече си е клинично състояние.

Те ти как добрите намерения на родителите да подтикнат и развият таланта на детето си, на практика го погребват. Не щото не обичат децата си, а щото са прости и необразовани като педагози. И затова децата се повярват на педагози, а не на непросветените по темата родители. Щото родителя по отношение на детето си е човека с възможно най-субективното мнение.

Be the first to comment

Напиши коментар: