Синдрома на опразненото гнездо

Преди време подкарах една мисъл на Хелвеций, дето не се нрави особено на женската част от народонаселението. И не се нрави по понятни причини – някак си не е възпитано да казваш на хората, че имат някакви скрити подбуди за на пръв поглед възвишени неща.

Ако всичко на този свят се разбираше от пръв поглед, нямаше да съществува науката – всички щяхме да знаем всичко. На втори поглед, обаче, нещата от живота изглеждат далеч не толкова лицеприятни. Като например майчинския инстинкт.

Не че го няма, ако признавам някакво превъзходство на жената над мъжа, то е именно способността да раждат деца и да ги пазят до себеотричане по силата на този инстинкт. Иде реч, обаче, когато обгрижването на децата, както квачка пази пиленцата, има толкова логика, колкото има и квачката в главата си, а именно след определена възраст на децата, когато те достигнат годините от своя страна да станат родители.

Познавате ли майки, попрехвърлили петдесетте, които звънят на пиленцата си по няколко пъти на ден с въпроса: „Какво правиш мама?“. Аз познавам. И не са малко. Познавам и майки, които поне веднъж на ден наминават на гости на децата си, пак за да ги видят „какво правят“ и да се уверят с очите си, че всичко там е наред. Не е изригнал вулкан, не е паднал метеорит, не е… изобщо бурната фантазия на майките може да достигне до завидни висоти на абсурдизма, в търсене на оправдание за хроничната липса на занимание.

Кажи ми с какво се занимаваш да ти кажа колко загрижен родител си“ – ще си позволя да перифразирам известната поговорка. Защото съм забелязал, че родителите, който нямат какво да правят, най-много досаждат на децата си. Превръщат ги в изкупителни жертви на собствената си неспособност да се занимават с нещо свое. Това психологията нарича „синдром на опразненото гнездо“ и от него боледуват предимно майките.

Наистина, когато майката е посветила цялото си време и сили на детето си, логично тя няма друго хоби освен грижата за него. Нормално е да няма и кариера. И когато въпросното дете се опита да стане самостоятелно и напусне дома, майките се оказват без занимавка, която да уплътни времето им. Татковците стават рибари, майките нямат какво да правят и звънят по сто пъти на ден на децата си. А това прозвъняване, освен, че уплътнява времето, е и форма на свръхконтрол – детето не може да направи нищо, без мама да знае за това и да си даде мнението по въпроса. Дори и когато не й го искат. После се чудим, що младите не се женят? Ами защото мама не ги е научила да вземат самостоятелни решения.

И като казах „самостоятелни“, психоаналитиците в Щатите имат едно старо филмче, което пускат на подобни родители. За една мечка и малкото мече. Как тя го учи на различни неща и когато му показва кошер с диви пчели и то отива да си заработи само меда, докато се катери по дървото, мама мечка се обръща и си тръгва. Научила го е на всичко и то повече няма нужда от нея. То вече е самостоятелно, а мама е излишна. Защото природата е кодирала в инстинктите на животните да обучават децата си да бъдат самостоятелни и после да ги оставят на мира, да се оправят сами в живота. Да ги оставят да пораснат, за да могат и те от своя страна да станат родители.

И това е саможертвата на родителя – да си тръгнеш, когато ти се иска да останеш. Жертваш нещо, когато ти се иска да го направиш, но се откажеш от него. Тези, които остават, задоволяват собствената си потребност, въпреки, че това пречи на дацата им да се развиват.

Но най-добре го е казал Ницше:

„Едни майки са щастливи, когато децата им са успели в живота и са самостоятелни. Други се чувстват добре, когато децата им са нещастни, … за да могат да покажат, колко добри майки са те самите.“

Be the first to comment

Напиши коментар: