Робството на трите “М” – та

Един приятел ме обвинява, че честото цитиране на разни вехти капацитети, си е парадиране с начетеност и издава неспособност за собствено мнение. Аз пък от своя страна се зачудих, как да популяризирам нечие мнение казано преди много години, написано в книги, които съвременния човек, не че няма способност, а няма време и нерви (а често и средства – четенето си е доволно скъпо хоби за средностатистическия българин), мнение изказано до болка кратко, точно и ясно, мнение сторило ми се актуално и в наши дни, и от друга страна да не изпадна в плагиатстване?

Ами не се сетих за друг начин, освен да го цитирам. Та дедо Ницше в една от книгите си, семпло заявява:

„Хората робуват на трите М-та: на Момента, на Мнението и на Модата.“.

И после обяснява накратко човека, какво е имал предвид. Е, обясненията му не ги запомних (Ницше пише с отвратително тежък и нечетивен стил – кажи му немец, че и филолог по образование), но си спомних моето тълкувание на неговата мисъл.

Робството на момента е нищо повече, от вземането на решение под въздействие на емоциите. Не че е грешно в някои случаи – ако не беше емоцията наречена любов, хората ще се затрием като вид. Вземем ли да анализираме хладнокръвно индивида насреща, можем да намерим доволно много недостатъци, които да го направят определено неподходящ за съвместен живот с нас… Както и нас в неговите очи, ако вземе да ни оценява.

Но в други ситуации робството на момента определено носи куп неприятности след себе си. Като да се ядосаш на шефа си, да треснеш с юмрук по масата и да напуснеш работа. Разума подсказва, в такава ситуация скромно да си замълчиш, да си намериш друга работа, да изчакаш момента, когато фирмата ще е критично зависима от твоята работа… и точно тогава да напуснеш… На теб да ти е по-добре, а на тях – гадно… Иначе си оставаш само с едната смелост, но още Платон прави разлика между смелост и глупаво безумство.

Но да оставим сложните пътеки на кариерното развитие, кой ли родител не се е разкайвал, когато в момент на раздразнение е завъртял един шамар на хлапето си? Има хиляди начини родителя да изманипулира подрастващия наследник – всички го знаем, и за начините сме чели, но пак си отърваваме шамарите, въпреки че това винаги предизвиква втвърдяване на позицията на детето – реакция на инат, пред която магаретата бледнеят и хабене на тонове нерви от наша страна да си устоим на своето, … като едни по-големи магарета.

За робството на мнението има изписани тонове мъдри мисли в нета. „Не плащам данък обществено мнение“ – разправя един и после два часа ти се оплаква, как злословели по негов адрес във фирмата му. Сори, пич, ама си робуваш на мнението на другите за теб, щом се ядосваш на техните приказки. Я ми обясни, как хем те са по-тъпи, смотани и ограничени от теб, пък упражняват властта да ти развалят настроението? Неглижирането на думи на мнението на другите за нас, си е само една от маските, които носим за пред хората. Дълбоко в себе си, човек си остава стадно животно – чувства се ужасяващо слаб и уязвим от заплахите на лошия свят, и има нужда от група към която да се присламчи.

Като кажа „робство на модата“, на първа асоциация в кухата ми глава изплуват навафлени коси с форма и размер на табуретка, препечен до шоколадово тен на лицето и нацупени устни, обилно инжектирани със силикон. Или мъж по потник, гащи седем/осми и джапанки. Е, редно е и аз да си нахраня самочувствието на чужда сметка – „Не съм от тях ка‘к Сийке“… Но поради факта, че се крия зад аватар, мога да поразсъждавам и открито по темата. Например, че робството на модата има много по-широк спектър на изява.

Като … вземането на решение по някакъв въпрос. Не седнем да помислим, кой вариант какви последствия би имал за нас, а си постъпваме точно така, както постъпват и другите. Мъжете имаме едно златно правило: ако искаш да преспиш с една жена, свърши тази работа първо с приятелката й. Тръгнеш ли да я сваляш директно, не че няма да успееш, но ще похабиш много повече време (и пари), отколкото да я оставиш да се подведе по избора на приятелката. Щом приятелката е намерила нещо в теб, значи нещото го има и тя трябва да го намери… Е това ако не е робство на модата, здраве му кажи.

Изобщо няма да споменавам, как сме тичали като глутница гладни псета в училище подир най-вървежната съученичка, че сме се и хапали по между си, наместо да захапем за вратлето някое от другите не по-малко привлекателни момичета, вехнещи незабелязани и готови да ти обърнат внимание, без да полагаш кой знае какви усилия…

Или пък както всички масово са се юрнали да учат право, икономика и психология, въпреки че шансовете им да работят по специалността, са твърде близки до нулата в страна, чиято образователна система бълва три пъти повече юристи, икономисти и психолози, отколкото икономиката може да поеме. Ама е модерно, а?

Та такива мисли ми навя дедо Ницше. Вехт, ама за човешките заблуди няма давност. Или както казва Оскар Уайлд: „Не е проблем, че грешим, проблем е, че не се учим от грешките си.“. И пак цитат – гадове, тези вехтите всичко са казали вече и човек няма как да каже нещо, без да цитира някого. Между другото, това последното също го е казал вече пак същия Оскар Уайлд…

Be the first to comment

Напиши коментар: