Призванието на гения

Публикувано в Кафето.

Прещракването на солидната брава наруши тишината на малката приземна стаичка и подплаши две напразно търсещи нещо за ядене в нея мишки. Критикар Критикаров бързо промуши дребната си слаба и леко прегърбена фигура през едва открехнатата врата, захлопна я и заключи отвътре. Дръпна и резето, постави веригата и най-после почувствал се в безопасност, внимателно се придвижи в тъмнината до масата. Постави върху нея тежкия увит в опаковъчна хартия пакет и пипнешком потърси кибрита. Ръждивата светлина на газената лампа освети обиталището на нашия герой. Оскъдната мебелировка се състоеше от тясно желязно легло, олющен кухненски шкаф, малка масичка под него, продънено кресло тапицирано с нещо, което преди много години е представлявало жълта дамаска, малка желязна печка наричана по нашите ширини „кюмбе“ и тежък заключен с катинар сандък. Имено в този сандък се криеше най-ценното нещо за Критикар и точно заради него, а не поради някаква заплаха за собствената му персона, бяха тези изключителни мерки за сигурност на иначе скромния дом. Критикар окачи на забит в стената гвоздей връхната си дреха и облечен в домашен халат с дупки на лактите, удобно се настани в креслото.

„Да видим какво имаме тук“ – с треперещи от студ ръце, той внимателно разопакова пакета и извади от него луксозно подвързана книга. Книга, за която той бе дал последните си пари, пожертвал ги беше в името на изкуството. Заради тази книга нямаше нито нещо за ядене върху масата, нито дърва за печката в суровата януарска вечер.

Постави очилата с телени рамки върху гърбицата на неестествено големия за изпитото му покрито с жълтеникава кожа лице и вещо насочи малките си живи очички към книгата. Острия му поглед на експерт веднага започна да я оценява: кожена подвързия, около 800-900 страници… „Добре, да видим по същество“ – Критикаров се потопи в текста.

„Хмм, типична семейна драма: мъжът изневерява с гувернантката, жена му разбира…“ – Критикар затвори книгата едва стигнал до трета страница и се облегна в креслото. Нещо не му харесваше и той беше твърдо решил да разбере какво.Сюжетът вече му беше ясен. „За добрият дегустатор не е необходимо да изпие цялото буре вино, за да го прецени добро ли е или лошо. И една малка чашка е достатъчна.“ – припомни си той великата мисъл прочетена някога в студентските години. „Сигурно после ще има тежък развод, драма за децата, но накрая тя ще се ожени за мъжът на мечтите си, а той ще свърши спиртосан в някоя канавка. Тези са ми ясни“. Но това не беше достатъчно за да обясни инстинктивното му усещане за нещо нередно в книгата.

Критикар отново я разтвори и започна да чете отначало. „Трябва по задълбочено да се разгледа, сюжета не е най-важното. … Хмм, има метафори, не много, но не и малко. Има и прости изречения, но има и сложни. Няма как да кажеш, че е написано префърцунено с изречения, дето докато им стигнеш края и забравяш началото, но пък и не са само кратки, че да кажеш за автора поредния глупак. Трябва по-задълбочен поглед в материята.“ Безпогрешната му интуиция упорито твърдеше, че нещо не е наред и Критикар, който безрезервно й се доверяваше, бе твърдо решил да не се отказва, докато не разбере какво е то. До сега не беше го подвеждала – във всяка книга намираше непростими за истинския творец грешки.

Отново се съсредоточи и внимателно прочете първата страница точно три пъти. „Не използва само едносрични думи, но няма и някакви сложни и неразбираеми. И това не е.“ Той мобилизира цялата си воля, напрегна до край могъщия си интелект и за сетен път впи поглед в текста:

„В-с-и-ч-к-и щ-а-с-т-л-и-в-и с-е-м-е-й-с-т-в-а с-и п-р-и-л-и-ч-а-т е-д-н-о н-а д-р-у-г-о. В-с-я-к-о н-е-щ-а-с-т-н-о е н-е-щ-а-с-т-н-о п-о с-в-о-й с-и н-а-ч-и-н“ …

Хаааа, ПИПНАХ ТЕ!!! Тържествуваща усмивка проряза лицето на Критикар и той хвърли пренебрежително книгата на масата. Избърса ръцете си в полите на халата, сякаш да се изчисти от полепналата по тях гадост, прихваната от допира с нещо гнусно, презряно. „Букви…. той използва БУКВИ! Та това се учи още в първи клас! Значи нищо ново, поредния плагиат използващ букви. Онези елементарни тридесет букви, дето всяко дете ги знае!“  Критикар се облегна, затвори очи и се отдаде на заслуженото тържество на стожера развенчал поредния самозван писател. „Наглеци, използват букви и се мислят за много велики. Жалки отрепки извиращи от клоаките и задушаващи истинските творци.“

Критикар отвори очи и погледна с умиление масивния сандък в ъгъла, в който от 35 години лежеше, скрита от очите на завистниците, творбата на живота му. Цели 500 листа закупени с пари на заем преди много години и с мъка изгладувани през годините. Той отвори сандъка и с благоговение пое в ръцете си листите. Ситният почерк от студентските му години изпълваше първите три от тях… „Само да се справя с ниската, пошла и бездарна литература, окупирала книжния пазар и не само него, но и умовете на читателите, и ще го допиша.“ Той бе твърдо убеден, че не си струва да пропилява дадения му свише талант и да публикува книгата си сега. Не и докато не пребори и последния посредствен драскач и не и осигури неминуем успех на истинската литература. Сега публикувана, щеше да се разтвори в морето от книги и да остане незабелязана и неоценена по достойнство. Пък и твърде много усилия отиваха в борбата с посредствеността и все не оставаха време, и сили да довърши грандиозното си съчинение.

Всичко вече бе предварително обмислено и смирено отлежаваше в главата му, до настъпването на подходящия момент. И колкото повече отлежаваше, толкова повече нарастваше на обем и се подобряваше като качество. Щеше да опише с такъв невиждан размах, как гениите гинат в мизерия цял живот, какви мъки им коства борбата с посредствените книги, как всички се подиграват и не оценяват истинския талант, защото са тъпи, прости, смотани и ограничени мозъци, и нищо по-висше от блудкавите булевардни романи (като току що обективно оценения) не могат да разберат. Даже и заглавие беше измислил: „Мъките житейски на гения“ – хем казва за какво ще се говори в книгата, хем малко библейски звучеше. Един вид да загатне, че иде реч за Божият промисъл, а не някакви си семейни битовизми.

…………………………………………………

Утре, още утре, щеше да напише унищожителна статия за поредния боклук на пазара и да я разпрати до всички редакции.  „Тези гадове рано или късно ще започнат да публикуват статиите ми и тогава… ТОГАВА!“ – бе последната мисъл в главата на Критикар, преди да потъне в блажения сън на човека, доказал за пореден път превъзходството си над целия свят.

 

Be the first to comment

Напиши коментар: