Приземяване

Ницше има едно много интересно разсъждение за влиянието на историята върху младите хора. Едно от въздействията – според немския сифилистик – е обезсърчаването. В смисъл, като видиш какви велики хора са живели и колко грандиозни дела са свършили, то твърде възможно е, да се откажеш да правиш каквото и да е, защото всичко изглежда безсмислено нищожно на фона на разкрасените писания от миналото.

Същото влияние може да окаже върху прохождащия писател някоя книга на титаните на литературата от калибъра на дедо Томас. Особено късните му „Йосиф“ и „Фаустус“, написани с мъдростта, ерудицията и невероятното богатство на езика на един човек неспирал да чете и пише през целия си съзнателен живот, спокойно могат да откажат всеки, наумил си да се пробва в попрището на прозата.

Това, разбира се, е за кандидат-писателите. За всички останали, които не хранят илюзии за литературен талант, една такава книга би била силно полезна… за приземяване. Когато вземеш да се мислиш за голямата работа, започнеш да си вириш носа над главите на хората, окрилен от някое постижение или длъжност, която си заел, докосването до един такъв чудовищен ум, като този на дедо Томас, действа силно отрезвяващо и те връща на земята, там до себеподобните ти.

За какъвто, всъщност, се е имал и дедо Томас. Навсякъде в есетата и статиите си, човека скромно се поставя на нивото на останалите хора, като равен на тях, но с малко по-различно хоби – да чете и пише. Никоя книга (а той има четири романа от по над 1000 страници) не я е започнал с идеята да стигне до там – всички ги е започнал като разкази от по 20 страници максимум. Наистина, когато освободиш ума си от оковите на амбицията, измъкнеш го от блатото на суетата, само тогава той е способен да полети и да разкрие силата си.

А онези, които се имат за много умни и велики? Те пишат критика… и никога не се докосват до някое от монументалните произведения на световната литература. Хранят се като паразити от труда на онези другите, които не са се имали за велики,… но са сътворили грандиозни и до голяма степен неповторими паметници на човешките способности.

Или по-скоро не паметници, а върхове. Планински гиганти, по които с мъка да се изкачиш. Но не за да триумфираш с грандоманията на мравката изкачила Еверест и въобразила си, че е по-висока от него, а със скромното удовлетворение от самия себе си, че днес, когато затворих последната страница на онази книга, аз надраснах самия себе си. Вярно с милиметър, но се надраснах.

Приземяващо и възвишаващо над самия себе си – така действат вехтите.

Be the first to comment

Напиши коментар: