“Познай себе си”

Случвало ми се е, като чета някоя книга да попадна на едно изречение, прокънтява като кихавица на изпит, извръща погледа ми, загнездва ми се в главата и после не ще да излезе от там, докато не си го изясня напълно. Върви си значи някакво повествование, описват се картини и характери, и ни в клин, ни в ръкав нещо проблясва, сякаш вмъкнато изкуствено в текста. Нещо болезнено вярно, ама чудно защо до сега не съм се сетил за него.

Та за такова нещо иде реч – в една от книгите на дедо Оноре, преди години, срещнах тази мисъл:

„За да се пребориш с някой свой недостатък, първо трябва да го признаеш пред себе си.“

Ако исках да демонстрирам ерудиция и начетеност, небрежно мога да ви разходя из дебрите на литературата: от „Познай себе си“ написано на входа на Делфийския оракул и набъкано във всички антични книги, през философските теологии на средновековното: „Най-трудно е да се ровиш в собствената си душа“, та до публикациите на съвременните психолози, дето цели фермани са написали, базирайки се само на тази мисъл.

Тц, демонстрацията на нещо е признак, че се съмняваш в притежанието му. Или че се смяташ за нещо повече от останалите, защото ти го притежаваш, а те – не. Един може да чете в промишлени количества, друг да програмира, трети да прави дизайн на сайтове, четвърти да си чопли замислено в носа, докато разглежда сайтовете – всички за мен са еднакво важни, защото една брънка в звеното да я няма, дейността на всички останали губи смисъл. Пък и безрезервно съм съгласен с член Първи от „Хартата за правата на човека“. Споменах горните, за да подчертая мястото, което заема посоченото твърдение в световната литература, а дедо Оноре, защото го е казал най-кратко, точно и ясно.

Та, да си дойда на думата. Като един средностатистически профан в хуманитарните науки, за улеснение си разделих  мисълта на две части – точно както детето разглобява играчката, за да види как е устроена. Нация техническа сме, един вид.

По отношение на първата част: „За да се пребориш с някой свой недостатък“, прави ми впечатление, че бедната душа човешка, до толкова се сраства с недостатъците си, че ги приема за нещо нормално. Пък вездесъщото човешко Его, от своя страна, наивно си въобразява, че всяко нещо присъщо на нас е нормално, а всички други хора са ненормални. Точно както всеки партийно пристрастен гласоподавател, под всеки мой текст на политическа тематика, виждайки, че оплювам някоя партия, автоматично ме причислява към поддръжниците на опозиционната такава. Защото не може да си представи милия, че някой човек може да не е партийно пристрастен до заслепение. За него щом аз не съм от „добрите“, значи съм на страната на „лошите“. Пък аз скромно си оплювам не само всички партии и политици, но и политическата система като цяло. Ако и това проумее, според него аз съм глупак, … защото не вярвам във вярната илюзия.

За втората част: „първо трябва да го признаеш пред себе си“ – хората често си признават недостатъците, … ама пред другите. „Аз май съм малко мързелив“ – разправя един, „Аз си пийвам по две ракийки вечер, ама само по две“ – небрежно подхвърля друг. Нищо против мързела и пиенето нямам, всеки си шета на акъла, но споделянето с другите на нещо подобно, си има конкретна цел – омаловажаване на проблема. Подхвърляме го на всеослушание, като нещо маловажно, с цел да го провъзгласим за нещо нормално. Че някои се опитват и другите да убедят да правят като тях. Едва ли не, ако някой не гледа по два часа замислено в една точка, вместо да свърши нещо полезно и всеки който не пие минимум по две ракии всяка вечер, е нещо сбъркан.

Нямам претенции да определям кое е по-нормално, кое е правилно или не, но фактът, че някой тотално бърка за политическата ми ориентираност, а друг ми обяснява по колко пие, е симптом, че те самите не се считат за нормални. Защото за нормалните неща не се пеним по форумите и не обвиняваме хората във всички човешки грехове, нито с мрънкащ и неуверен глас споделяме на всеослушание по колко ракии пием вечер – това са си наши лични неща.

Блял съм в стената не с часове, а с години и съм пил не по две, а по 10 ракии всяка вечер, ама нещо не се чувствах добре. Сега не блея и не пия по толкова, и се чувствам значително по-добре. И по площадите съм излизал на протести в подкрепа на една или друга партия, ама в държавата нищо не се променя. Сега не излизам за никоя партия и в изказването на всеки политик виждам само неистова жажда за власт, и нулево желание за свършване на онова, което трябва да се свърши.

Май ще излезе вярна втората мисъл написана на Делфийския оракул – „Нищо прекомерно“. Или да го кажем с по-модерни думи: Всяка прекаленост е симптом. Точно както политическата нетолерантност е симптом за партийна пристрастеност и политическа заблуденост, а споделянето пред много хора на твърде лични неща е индикатор, за нашето съмнение в съответния порок.

Be the first to comment

Напиши коментар: