Поколения

Чистачките тежко отхвърляха потоците вода от предното стъкло на Пежото. Колата летеше по стръмния планински път и се задържаше на него сякаш водена от висша сила. Няколкото леки поднасяния на образувалите се локви по завоите, изобщо не бяха забелязани от Ана. Тридесет годишната, с издължено лице, обрамчено в кестеняви прави коси до раменете, жена, която управляваше колата, изобщо не забелязваше какво се случва около нея. Караше по някаква женска интуиция, а в главата й се въртеше до полуда една единствена мисъл „Защо?“. Мисъл която изстискваше силите и и избиваше като сълзи на сините й очи. Привидно безумното и безцелно шофиране всъщност си имаше цел.

В живота на всеки, колкото и да е горд, успял и самостоятелен човек, понякога настъпва момент, когато просто му е необходимо рамо, на което да се облегне, да се довери и дори да си поплаче. Да излее натрупаните нерви, мъка и разочарование, да се очисти и да се презареди. Иначе може да полудее. Точно в такъв момент, управителката на един средно голям столичен хотел Ана, реши да отиде при баба си.

Забравена в запустяло старопланинско село, старата жена преживяваше някак си със скромната пенсия и избягваше да безпокои близките си. Те от своя страна, в това число и претрупаната с работа Ана, се сещаха за 85 годишната жена само по празници и веднъж през лятото на връщане от морето. Майка на трима сина, една дъщеря, баба на седем внука и един правнук, жената не се оплакваше от самотата си, и с радост посрещаше гостите сетили се за нея. Не търсеше внимание, но се радваше когато се сетеха за нея.

Така посрещна и внучката си, без излишни думи, без старческо оплакване, топло, както се посреща отдавна отпътувал по странство приятел. Само след десетина минути, сменила мокрото сако с плетен вълнен пуловер, подвила крака под себе си на малкото диванче до бумтящата печка, Ана пиеше билков чай с мед и следеше с поглед суетящата се дребничка облечена в черно фигура на баба си. Старата жена бързаше да приготви вечерята, да напали печката в стаята за гости, вадеше разни неща от килера…

-Бабо кажи да ти помогна…

-Как щяло да ми помагаш, аз толкоз години къщата съм я въртяла с деца и внуци – усмихна се изпод забрадката баба й – пък и в една къща една стопанка стига. Кога земат да шетат две жени, все се карат.

– Кажи сега, как я караш? – най после седна тя и започна да нарежда покритата с вехта мушама маса.

– Добре съм, ти кажи как си.- Ана позабравила проблемите си и успокоена от обстановката, не искаше да се разкрива… още.

– Еми как, бабешки работи. Добре сме си ние, ама не останахме. Ей оня ден си замина Колю Ганкиния, дето ходехте с батко ти лятос да играете с неговите внучета. Помниш ли го? Ами, де ще го помниш, то толкоз години минаха… Хубав човек беше, помагаше. Де дървата ще нацепи, оградата ще потегне… То така сме старите, аз пък баница ще му наточа. Такива работи, помагаме си, че то сам трудно се живее. Сега сина му обеща да наминава. Той тука се върна, взе овце да гледа и мляко ми носи кога има.

-Е как ма бабо, чуждите хора ще помагат, ние за какво сме? Обади се… гласът на Ана заглъхна – цепенето на дървата можеше да го свърши онзи, който вече не беше с нея. Мислите с пълна сила нахлуха в главата й и разговора секна. Сълзите пак напираха…

-Пийни си баба, помага – старата жена побутна незабелязано налятата чашка с кехлибарена течност – Сама съм я варила. То някой разправяше, че били забранили сами да си я правим, ама в наше село отде да знаем, тука телевизията се не хваща – с дяволита усмивка добави тя.

-Аз като се сетя за дядо ти и така по една чашка и ми минава. И на теб май туй ти тежи, ама като решиш ще ми кажеш.

-Какво да ти кажа бабо, отиде си! – избухна в сълзи Ана – седем години и нищо. -Събра си багажа и си тръгна! Толкова години загубих с него, сега…?!

– Стават такива работи баба, млада си още и убава, друг ще намериш. – седна на постланото с китеник диванче до Ана баба й, прегърна я като малко дете и избърса мокрите бузи.

-Как бе бабо, как едно време се женехте за цял живот, сега за по няколко години и край? Нали помня дядо, на ръце те носеше, дума не даваше някой да ти каже напреки… Няма вече такива мъже, само мухльовци, смотаняци!

-Той дума не даваше на никой да ми каже, ама и на него аз не смеех да му кажа баба. Сега нито мъжете мъже, нито жените жени. – старата жена се замисли – Ей на, виж я майка ти, колко пъти и разправях да не се кара с баща ти, ама не чува. И какво стана, тя в Англията, той в Америката. Да не са прокопсали? Цял живот се караха, какво толкоз делиха и накрая се разделиха! Ама тя била права, пък той – не. И каква файда като е права? Да седи сама като кукувица на стари години. Объркахте я вий младите, жените се големеят като мъже, пък мъжете си оставят жените.

Старата жена стана да сложи дърво в печката. Не искаше да изпуска насъбралия се с годините гняв по дъщеря си. Засуети се, заоправя столовете, чиниите по масата. Доде й мине, че старите не трябва да се оплакват на младите, тъй знаеше тя.

-Ей в наше село имаше една дето се караше на мъжа си Кина Черната. Пропи се завалията и си замина млад още не докара и до петдесе. Се в кръчмата висеше, че оная го почваше от вратата. Трийсе и кусур години после ходи като черна сврака да се разправя с хората, че не й се седяло сама в къщи. И разправях на майка ти аз, ама кой да ме слуша. По учена била от мене. Повече свят видяла, то вече не било така като едно време. Да гледа свят, аз си гледах дядо ти. И ми стигаше. Алчни станаха хората, искат всичко, ама не получават нищо накрая.

Жената вдигна поглед към малкия окачен на стената опушен иконостас със запалено кандило.

-Ама то и мъжете едни мъже, я аз да се сопна нещо на дядо ти…, ами правила съм го, кога бях млада и зелена. Като ми кипна нещо, турих ръце на кръста, тропнах с крак… Мале като ме погледна отгоре с ония черните очи, като смръщи вежди… Прималяха ми краката направо!

-И какво стана? – Ана спря да рови в чинията и вдигна мокрите си очи към баба си. – Посегна ли ти?

-Какво, какво, като ме видя прималяла, само ме прегърна като малко пиленце… – засрамено извърна поглед баба й. – Как ще ми посегне той…

Сивите очи на старата жена гледаха някъде настрани и надалеч. Тъжен замечтан поглед и очите изглеждаха пак млади и сякаш пак сини, каквито ги помнеше Ана от детството си.

-Ех, ама какъв мъж беше дядо ти, като чукаше камъни на кариерата, искри хвърчаха, чак ме беше страх да му занеса яденето. Не смееш да го доближиш като се разфучеше с оня ми ти чук. Той камъни чука 15 години, нали помниш? Остави го кмета без пенсия, че вицове разправял против партията. Да им се невиди и партията и наредията. За едната приказка ще зачернят човека. Здравето му съсипаха на тая кариера. Камъни чукаше, ама гладни не ни остави. Шейсе и две години заедно по малко имахме, ама имахме. И децата отгледахме и ги изучихме. И все на него се опирахме.

-Е да бабо, ама то сега и жените работят.

-Ооо, ами че аз да не съм стояла? То какво толкоз работите не знам, ама и тук на село не сме седели. Дорде оправиш къщата, да наготвиш за шест човека, градинката лятоска да подредиш, че друго си е зеленинка на масата да има. На едно място не съм седяла. Че да си дойде дядо ти от работа и в къщи да не е оправено и на масата да няма нищо? Че каква жена ще съм му тогава? Как ще го погледна в очите?

-Хубаво си живяхме баба.- жената пак вдигна поглед към иконостаса и снимката под него. – За две неща съм молила Господа: да си поемат пътя децата да се наредят и да ми е жив дядо ти. Че то жената, чедо, само до мъжа е жена. Иначе сме като дърво без корен. Като лозата – до яко дърво се увиваме и така даваме плод. Кога няма до кого да се опреш, кой да те стопли… че то живот ли е това? Лозата по земята грозде не дава… и който мине я тъпче. – старческата ръка бързо избърса две издайнически сълзи – Аз затова не ме е страх от оная с косата, да си ходя при дядо ти, сал той ми липсва на тоя свят. Не е направен човека да живее по самичък. По двама трябва, тъй си знам аз…

В стаята настана тишина, нарушавана само от припукванията на дървата в печката. Меката топлина и лекия аромат на пушек създаваха усещане за уют и действаха успокояващо. Двете жени седяха свели поглед всяка от своята страна на масата в поразително еднакви пози, които се заемат понякога несъзнателно от кръвните роднини, всяка потънала в своите си неволи, толкова близки като чувства и толкова различни като мироглед. Една маса ги делеше телом и цяла пропаст духом – едната в края на дните си, живяла простичко и щастливо; другата почти в началото на пътя, видяла много повече, но в безпътица…

-Ама и ти научи нещо от мене баба, мъжът е мъж кога е до жена. Като дивото животно е, туриш ли му синджир, ще го скъса или ще умре. Направи му в къщи да му е хубаво – сам ще си идва и на теб ще се радва най-много. Мен така ме е учила моята майка, така и дядо ти увардих толкоз години. Ако съм грешна нещо на тоя свят, то че твоята майка не можах да науча.

Be the first to comment

Напиши коментар: