Криза на държавността

„Мъж навлезе в пешеходна зона да направи обратен завой и уби дете“.

„15 400 души не са си платили данъците“.

„Една политическа партия иска да се въведе задължително гласуване, за да се легитимира властта“.

Три заглавия от един вестник от миналата седмица случайно попаднал пред погледа ми. Не, че новините са нещо уникални като факти сами по себе си, но комбинацията им говори за безизходицата на държавата. Първите две показват реалното състояние на държавата и обществото, а третата – защо нищо няма да се промени.

„Какво толкова, ако вляза малко в забраненото, та да обърна тук, вместо да правя обратен завой 100 метра по-нататък“ – си е казал мъжът, заплашен от линчуване в Стара Загора.

„Защо да плащам за софрите, лимузините и екскурзиите на политиците“ – си мисли всеки един от 15 400-те неизрядни данъкоплатци.

„Трябва да има задължително гласуване, за да имаме легитимност на управлението“ – казват политиците, дето се канят пак да се върнат на власт, че нещо им е неудобно да управляват седем милиона население с гласовете само на няколко стотин хиляди от гражданите на страната.

Тези три новини говорят само за едно – криза на държавността. Тя започва от неспазване на забранените за автомобили пешеходни зони, преминава през неплащането на данъците, благодарение на които изобщо съществува държавата и свършва с отчаяните опити на политиците да се легитимират като управници на народа, а не само гласоподавателите с брой, колкото един град с размерите на Варна.

Новините са от корено различни сфери на живота, но са силно свързани и идеално затварят кръга на кризата на държавността:

-детеубиеца не се страхува от закона и органите на реда;

-неплащащите данъци не искат да дават парите си в ръцете на политици, които не могат да осигурят елементарна сигурност на гражданите;

-а хората, подали си документите да управляват държавата, се чудят как да си легитимират управлението, но не като те направят нещо, за да ги харесаме, а като ни задължат да гласуваме;

-хората пък няма да гласуват, дори и да е задължително, на същия принцип, както бизнесмена от Стара Загора наруши забранената зона.

И кръгът от причинно–следствени връзки за кризата на държавността се затваря. Кръг в който се въртим четвърт век и причината за който е само една: Политиците, не мислят, как да направят така, щото да ги изберем тях да ни управляват, а с какви средства да дойдат и да останат на власт.

Парламентарното време и усилията на политиците отиват основно за популизъм от трибуната и прекарване на закони, които да осигурят мнозинство на управляващата партия. В междучасията гласуват тихомълком някой лобистки закон, щото да може определен бизнесмен да си построи хотелче в някой национален парк, а този бизнесмен после ще дари едни пари, та да може партията да си направи предизборната кампания.

Целите на народа и политиците идеално си съвпадат: народа иска да има управници, политиците искат да управляват. Средствата за постигане на целите се разминават: народа иска тези, които избира да го управляват добре, политиците искат да са на власт, но без да е задължително, да могат, да управляват добре.

Получава се нещо като каруца, на която каруцаря дърпа юздите на магарето в едната посока, а то упорито си върви на другата. Но както при каруцата, накрая каруцаря със сопата ще научи магарето да върви накъдето трябва, така и в държавите народа накрая с дървото или павето задава правилната посока за движение на политиците.

И всяка принуда, като задължителното гласуване, само натяга пружината на недоволството. Но пружините, както и хората, не могат да се натягат до безкрай и винаги идва момента на обратното движение. И колкото е по-голямо натягането на пружината или търпението на народа, толкова обратната реакция е по-силна.

Дали не е време политиците да се замислят, какво всъщност правят? Или трябва със сопата да им се напомни…

Be the first to comment

Напиши коментар: