Американската мечта

Всяка прекаленост е симптом. Прекаленото афиширане по медиите на нещо, също е симптом. В медиите няма нищо случайно и ако едно нещо се навира в очите на зрителите и читателите повече от един път, бъдете сигурни, че някой е платил за това.

Две събития за изминалата седмица заляха медийното пространство „50 нюанса” и „Явлението Емил Конрад”. Общото между тях е, освен масираното облъчване на публиката, е и реакцията на същата тази публика. Форумите се изпълниха с конспиративни теории за „Промиването на мозъци”, „Предумишленото затъпяване на нацията” и т.н. в този дух.

Моята антиконспиративна теория е, че „интереса клати феса” и без да оспорвам геноцида върху мозъчните клетки на читателя на коя да е от двете бози, аз не влагам какъвто и да е предумисъл в деянията. Просто, когато нещо е твърде популярно, то само се продава, а издателския бизнес отдавна не се интересува от нравствените устои на нацията, а от печалбата. Агресивната реклама просто дозасилва лавината за максимализиране на печалбата.

Отделно, не виждам някаква социална опасност в двете явления: „50 нюанса” ще се забрави след излизането на следващата тиражирана фантазия на някоя недоклатена стара мома, а Емил още не осъзнава, че хилядите тийнейджъри наредили се за автограф тези дни са убийците на славата му. Обзалагам се, че до момента има поне 100 нови видео блогъра, които записват и публикуват подобни на неговите безсмислени клипчета. До месец ще са 1000. Помните ли първите блогъри преди 10 години? Единици бяха и имаха хиляди посещения на ден, днес има над 100 000 блога, които си генерират посещения от вида: „Аз ще те чета, ако и ти ме четеш!”.

Това, което Емил не знае, е, че няма начин да се задържиш на върха, ако продаваш нещо, което всеки може да прави – елементарният закон за търсене и предлагане, но това си е негов проблем.

В този ред на мисли, „50 нюанса” и Емил са явления, които няма да се помнят след година – две, ако не и по-рано. Просто когато едно нещо залее пазара, вече никой не иска да го купува.

Ще се запомни, обаче, нещо друго: ще се запомни така наречената „Американска мечта”, която е другото общо между двете събития. Мечтата, да се издигнеш на върха на крилете на късмета на едно хрумване, без да полагаш особени усилия. Ей така, един гениален проблясък да направиш нещо неправено до момента и цял живот после да се къпеш в злато и слава. Чудесно би било, но ако можеш да го патентоваш, никой друг да няма право да прави видео блог. Или пък да се намерят млади и влюбчиви милиардери в промишлени количества… А навремето Американската мечта е прокламирала възход чрез упорит труд и постоянство. Как се променят ценностите и идеалите зад океана…

И това е лошото, което виждам в двете събития: захранването на хората с фалшиви илюзии за постижимостта на Американската мечта по нашите ширини. Мечтата, че е напълно достатъчно да седиш и нищо да не правиш, за да постигнеш успех. Просто трябва да си чакаш достатъчно дълго гениалното хрумване и всичко ще се получи.

Ъхъ, и аз така си помислих! Не е лошо човек да се отпусне понякога и да помечтае, но е абсолютна глупост, да седиш и да разчиташ само на това, мечтата ти да се сбъдне. Емил ще разбере това по трудният начин – докато се лиготи да прави глупави клипчета, негови връстници в момента завършват елитни учебни заведения и правят кариера. След някоя и друга година, на Емил ще му се наложи да работи за някой от тези негови връстници. И хиляди други повярвали в мечтата „видео блогър” и загубили години да се конкурират в бълването на безсмислици, ще минат по този път.

Утопията „50 нюанса”? То и сега много момичета си дремят в къщи и чакат принца да ги открие по супер фешън снимките им във Фейса. Други не толкова претенциозни момичета се женят и създават семейства, а някои и кариера дори. Животът си върви и никого не чака. Пък и това не е нищо ново – признавам си, Флобер ми беше дупка и наскоро прочетох „Мадам Бовари”, след като случайно се сдобих с четири томното издание на съчиненията му. Флобер слага в героинята си заразата на тогавашните утопични романи, в които богатият и красив принц се влюбва в скромното селянче и всичко е цветя и рози. Само дето, богатите принцове се женят за богати принцеси, а мечтаещите селянчета си умират нещастни…

Наистина, няма по-лесен начин да бъдеш нещастен цял живот, от този да повярваш в мечтата родена от нечия болна фантазия.

Апропо, Американската мечта неслучайно носи името си, дори и в съвременен прочит. Защото е постижима, но с една подробност – само в Америка. Там с една тиражирана от медиите книга можеше да станеш милионер и да не ти се налага да работиш до края на дните ти. Казах „можеше”, защото и там издателствата се изтарикатиха и първо откупуват за няколко хиляди долара пълните права върху книгата, а после я рекламират и правят бестселър. Продават милионни тиражи, но авторът си остава с онези няколко хиляди. Също и милиардерите са повече, но не чак толкова да има по един за всяка от стоте милиона американки, които си мечтаят за брак с милиардер…

Изобщо, цялата тази шумотевица по Американската мечта, не е нищо друго, от една фабрика за илюзии, произвеждаща нещастни хора в гигантски мащаби. Но не защото някой има нужда от това, а защото хората обичат да вярват в илюзии, а средствата за реклама, просто информират за илюзиите на пазара онези, които по някаква случайност не са чули за тях

1 Comment

  1. Rowan, проблемът е, че някой мноооооооого старателно и качествено подмени представата ни за “американската мечта”. Знам със сигурност, че за болшинството от населението на тази страна въпросната мечта е същата, както и преди 100 или 150 години. Само че тук, на наша почва, виждаме нещата като в криво огледало, или иначе казано – на принципа от старата приказка: “ори, мели, яж”. Всички останали етапи в нашето си криво огледало не се виждат. И резултатите тук са налице такива, каквито ги описваш…

Напиши коментар: